И нещо което ми изплъзвало десетина пъти.Моделът е познат на колекционерите в 1:18,
снимките са колкото да покажа, че най-накрая го добавих.
N.A.R.T. (North American Racing Team) e един от най-легендарните
частни състезателни отбора както в САЩ така и в Европа. Историята на тази организация
се простира в три десетилетия и е пъстра както откъм успехи, така и на спорни моменти.
Луйджи Чинети, който е изхвтрлен от Италианските ВВС защото се записва за служба без
да е достигнал необходимата вързраст, става механик в Алфа Ромео. Бързо расте професионално
въпреки крехката си възраст. Чинети не споделя фашисткото мислене, което преобладава
по това време в страната му и през 1925 се мести във Франция, където отново пилотира
за Алфа Ромео. Този му стинт ще доведе до две победи за марката на 24-те часа на Льо Ман.
В края на 30-те тръгва за САЩ, където участва на Индианаполис 500. Чинети дори не знае,
че няма да се върне в разкъсваната от ВСВ Европа за цели 6 години.
На Коледа през 1946 Чинети посещава Енцо Ферари,с който става приятели от времето в
Алфa Ромео. Двамата обсъждат бъдещето и Ферари споделя визията си за създаването на
марка спортни автомобили. Чинети пък споделя, че има изградени добри връзки в Америка
и ако Ферари успее да създаде запомнящи се автомобили, Чинети може да ги продава на
богатите американци. Този разговор води до създаването на Луйджи Чинети Моторс и
по-конкретно NART.
Освен че става официален вносител на марката Ферари за Северна Америка, Чинети
започва да предоставя състезателни автомобили, но също така и да менажира целия
процес по участия в състезания. Чинети продължава да се състезава активно чак до 1954.
Самият той пилотира Ферари 166 до победата в Льо Ман през 1949 – първата победа на
марката в това състезание. В конкретното състезания, Чинети пилотира почти през цялото
време, като единствено отстъпва шофьорското място на Лорд Селсдън за 20 минути.
В началото на 50-те е открито първото дилърство на марката, по-късно Чинети покрива
територията на САЩ източно от река Мисисипи, практически половината територия на страната.
Чинети проявява изкусни маркетингови качества като не просто търси клиенти,
той прави колите с конче „недостижими“, тоест клиентите започват да търсят
тези автомобили и да ги искат.
Първата продажба на територията на САЩ е с Бригс Кънингъм, но специфичното при Чинети е,
че той строго пази в тайна своите заможни клиенти.
Добрите отношения на Чинети с Ферари му дават достъп до много от заводските състезателни
автомобили на марката. Безспорно най-големият успех на отбора е победата на Льо Ман през 1965.
Не всичко обаче е бляскаво за NART. Интересна история твърди, че една от колите на отбора била
под допустимото минимално тегло и за да премине инспекцията в колата е скрито хлапе на 9 години.
Емблематичен момент в историята както на Ферари, така и на NART са последните две състезания
от сезон 1964 във Формула 1. Енцо Ферари и ФИА са на нож от няколко години, през 1964 ФИА отказва
да хомологира 250 ЛМ като ГТ автмобил. Италианската състезателна федерация също не подкрепя
Ферари и той заявява, че се отказва от състезателния лиценз и повече никога няма да защитава
цветовете на Италия (по онова време всяка страна има определен състезателен цвят). На Голямата Награда
на САЩ през 1964 официално няма заводски автомобили на Ферари, но за сметка на това Лоренцо Бандини
и Джон Съртийз пилотира бяло/сини болиди записани като участници на най-верният сателит на Ферари - NART.
Съртийз дори става шампион с необичайното синьо/бяло Ферари 512 Ф1.
През годините Чинети използва и други автомобилни марки за състезателни цели – Сънбийм Алпин
и Шевролет Корвет. Състезателната организация престава да съществува през 1983.
Сега за конкретния модел. От години преследвам 330 P4 на GMP, на времето беше наличен в Хобиленд,
но аз не събирах 18-ки и го пропуснах. След това все го отлагах до един момент преди около 3 години,
когато установих че цените на 330 P4 се катерят нагоре и то с невероятни темпове. Загубих най-малко
7-8 търга за различни версии на колата. Най-много ме е яд, че се появи победителя на Дайтона за под
300 долара, но пък тогава нямах парите. В същото време GMP правят и 412 P, което е версията предвидена
за частни отбори. Тоест, махнат е инжекциона и са сложени карбуратори. След като 330-ките скочиха много,
започнах да гледам за 412 P. Отново няколко загубени търга, но малко преди Коледа открих бялото 412 P
на NART. Предвид богатия ми неуспешен опит и присъщите разходи покрай празниците, реших да участвам
пък каквото ще да става. Ще стискам кълките ако се наложи, но ще го взема този модел. Успях да го спечеля
на приличната цена под 250 долара. В момента същия модел го има за около 350-400 долара, а 330
вече минава 600 долара в зависимост от версията. Според мен ударих кьоравото. Ако се появи читава 330-ка
ще я отнеса. Ако някой се разделя с 330-ка на адекватна цена също съм готов да я купя. Пиша адекватна защото
моделът макар и от добрите дайкаст предложения има доста проблеми. Боята се скапва, детайлите са крехки,
стойката е много висока, и все пак колата ми е любима и трябваше да се вземе.
Ferrari 412 P N.A.R.T. 1967 24 Hours of Le Mans, Pedro Rodriguez/Giancarlo Baghetti Baghetti (DNF)- GMP 
https://www.youtube.com/watch?v=awArTC8iQ3Q
Емблематична окраска и страхотни форми. Все повече харесвам старите Le Mans автомобили, тъй като не са просто коли с крила и раздувки, както са повечето туристически, а имат извънземни пропорции и уникален дизайн. В днешно време 400+ км/ч звучи тривиално, но си представям какво е било преди 47 години състезателна кола да има макс. скорост от 390 км/ч.
