DiecastCarsBG

от **Antara1** » 12 Окт 2018, 15:10

БЪЛГАРСКАТА DAYTONA

Кърджали, 1974 година. За войниците от новия набор в 87-и артилерийски полк службата се влачи тегаво и безкрайно бавно, в непосилно очакване на още близо две години, прекарани далеч от родната София. Но един ден се случва чудо. Като бял ангел с огнен поглед и неземен глас по заспалите улици на града се понася едно Ferrari 365 GTB4 Daytona. Ако в този момент насред площада беше кацнала летяща чиния, това едва ли щеше да предизвика по-силен ефект. Представете си един град, в който черната „Волга” е върхът на лукса, а скромното „Жигули” – достъпен за малцина еталон за техническо съвършенство. В тази обстановка прекрасното бяло Ferrari изглежда като долетяло от друга галактика.

Както много други феномени, и този има тривиално обяснение – просто известният мотоциклетен и автомобилен състезател Йордан Топлодолски е дошъл на свиждане на сина си, който служи в артилерийския полк. Този ярък спомен стана причина да се срещнем с тогавашния новобранец Илиян Топлодолски, оставил също своя диря в българския автомобилен спорт.

Г-н Топлодолски, как баща ви стана собственик на Ferrari?
През 1973 г. баща ми стана рали шампион на соцлагера. В кръговете участваха представители както на социалистическите страни, така и на други държави. Всички бяха със западни коли – изобщо, сериозни състезания. Освен това Йордан Топлодолски беше и шеф на катедрата по моторни спортове във ВИФ – катедра, чийто създател е самият той.
Очевидно тези заслуги са станали причина ръководството на Българската федерация по автомобилен спорт с председател Борислав Лазаров да предложи автомобилът да бъда подарен на баща ми. За онези години това беше невиждан прецедент. Самото Ferrari беше конфискувано от Софийската митница и беше дадено за стопанисване на СБА.
Тогава, през 1974 г., автомобилът беше на около 20 000 километра. Всичко по него беше оригинално, Между двете глави на 12-цилиндровия мотор имаше шест двойни вебера – по една камера за всеки цилиндър. Моторът беше със сух картер и помпа, която нагнетяваше маслото, докато двигателят работи. Дискови спирачки на всички колела, алуминиеви джанти с пет лъча, петстепенна скоростна кутия, като лостът се движеше по открити канали.

Баща ви позволяваше ли ви да го карате?
Всъщност между 1974 и 1976 година аз го карах повече от него, въпреки че по това време бях в казармата. Тогава баща ми почти непрекъснато беше по състезания и аз имах щастието да шофирам Ferrari – бях само на 19, имах книжка от една година, а автомобилът вдигаше 300 км/ч (по скоростомера) от „Орлов мост” до хотел „Плиска”.

А колко харчеше?
В зависимост от карането. Ако искаш разход от 20 литра – караш бавно. Ако искаш 40 – караш по-бързичко. Ако искаш 60 – още по-бързо.
Веднъж с баща ми тръгнахме за морето. На излизане от Карнобат спряхме на едно капанче – скара-бира. Там той си забрави документите и парите, които бяха в една чантичка. Когато пристигнахме в Бургас и поискахме да купим нещо, открихме, че чантичката я няма. Тогава се качихме на колата, тръгнахме обратно към Карнобат и баща ми я настъпи наистина яко. Беше като по филмите – застигаме автомобил след автомобил и ги изрязваме, без да намаляваме скоростта, която действително беше голяма. Стигнахме до Карнобат за двайсетина минути. Хората прибрали чантичката, парите, всичко си беше наред.

Какво беше усещането от шофирането?
Арматурното табло беше облечено с особена материя, подобна на велур. Автомобилът имаше серво, затова коженият волан не беше много голям. В сравнение с едно Lamborghini нашето Ferrari GTB завиваше по-лесно, но трябваше да го контролираш много внимателно с крака на газта, защото иначе задницата тръгваше да бяга.
На двете седалки отзад можеха да пътуват само деца, и то не много големи. Багажникът беше малък, но пък торпедото отпред беше огромно. А и задницата беше много хубава – направо уникална. На пътя стоеше много добре, стига да внимаваш с газта.

Спомняте ли си за онова свиждане в Кърджали?
Когато баща ми дойде за първи път в Кърджали със своето Ferrari, аз бях в ареста. По-късно вече аз докарах автомобила сам, стоеше паркиран пред хотел „България”. С едни приятели бягахме от поделението, за да се возим, бяхме с перуки и в града не можеха да ни познаят.

А как гледаха в Кърджали на този автомобил?
Както навсякъде другаде. Нямаше как да се появиш някъде и да не станеш център на вниманието.

Къде в България можеше да се кара Ferrari? Днес собствениците на такива автомобили подбират новите участъци по магистралите или посещават писти, например в Серес.
Ами, карахме го в София и околностите. Помня, че го карах към аерогарата, пък и по старото пловдивско шосе, преди реконструкцията. То беше с локални платна от двете страни и сравнително широко до военните жилища, а оттам продължаваше като обикновен път към Горубляне.
Главният проблем беше бензинът – тъкмо му бяха вдигнали цените и беше към 70 стотинки. А тая ламя няма насита. Резервоарът беше сто литра, а аз го видях пълен докрай един-единствен път. Затова не караш цял ден и чакаш вечерта, когато хората са излезли, за да врътнеш едно кръгче. Много обичах да минавам по „Раковски” и да събирам погледите на всички. А и онзи страхотен звук... Тогава момичетата ходеха с къси поли, а седалките бяха с такъв ъгъл, че щом дамата седне, полата й автоматично се вдига нагоре...
Трябваше обаче да внимаваме, защото колата беше ниска. Под пода вървяха четири ауспуха и от време на време закачахме с тях разни неравности по пътя.

А как стоеше въпросът с резервните части и консумативите – дискове, накладки, ауспуси?

Налагаше се да приспособяваме... гумите бяха от Чайка, дискове не сме сменявали. Веднъж изпуши феродовият диск на съединителя, после ковахме феродо.
Колелата бяха с централна гайка и перчатка с три крачета, която се отвиваше в обратна посока на въртенето на колелото. Нямахме специален инструмент, затова ги развивахме внимателно с тръба и чук.
Всичко по автомобила беше оригинално, но частите бяха невероятно скъпи. Понеже предното стъкло беше счупено, баща ми си купи ново от Западна Германия, но при пренасянето пак го бяха пукнали в средата. Наложи се да караме с лепенки – нямаше друг начин.
Най-трудна беше центровката на карбураторите. Много сложно е да ги настройваш паралелно, така че всеки цилиндър да работи оптимално.

Колко често трябваше да се регулира?
Зависи – например от бензина. Нискооктановият предизвиква детонации, а ние не винаги карахме с най-качествения.

А как се разделихте с вашето Ferrari?
Баща ми се разболя сериозно, прекара тежка операция, и понеже нямаше как да поддържаме такъв автомобил, реши да го продаде. Взе му 16 000 лева – тогава това беше цената на две нови лади. Купиха го трима души – телевизионни техници, които се бяха сдружили, но след това го занемариха. Колата седя около година на открито близо до Сточна гара. Бяха я пребоядисали в някакъв жълт цвят, доста грозен, после я купи един майор, който дълго време беше нещо като домакин на военния клуб (тогава ЦДНА). По-късно с него се свързали колекционери от Италия и го убедили да замени Daytona срещу едно бяло Lamborghini, вече забравих от кой модел.
Сигурен съм, че и днес ако някой мине с това Ferrari през центъра на София, всички ще се обърнат подир него – независимо че сега градът е пълен с модерни автомобили. Просто съчетанието от красиви линии, дълго торпедо, стегната задница и страхотен звук действа като магнит на всяка публика.

от **taiko** » 12 Окт 2018, 19:37

Размечтах се... :roll:

от **Lucky13** » 13 Окт 2018, 09:56

Стоеше зад една стара бутка за вестници, цялото потънало в мръсотия. Наистина занемарено. Като деца ходехме да го зяпаме редовно. До колкото знам го бяха пригодили да работи само на шест от дванадесетте цилиндъра. Въпросния майор го размени за белия Кунтач появяващ се от време на време по Цариградско шосе още през деведесетте години, който преди не много време синчето му поразмаза малко отпред. Това Ламбо е просто осрано. Италианеца сигурно още му се смее за тая трампа.
И междудругото, Дайтоната е конфискувана от нарко дилъри. Щото по бай-тошово нямало наркотици.....